Животът, който пропускаме да мине покрай нас!!!

Сигурно това заглавие ще ви прозвучи странно. Не обичам сериозните теми, защото живота е достатъчно сериозен и без тях. Затова избрах да пиша блог за неща свързани малко или много със забавлението - кино, музика, театър, спорт. Това не значи обаче, че не може забавлявайки се, да помислим за важните неща.
Затова и подхващам тази тема, без обаче да бягам от тематика на блога. Тези мисли ме споходиха след като гледах филма Perfect Sense, преведен на български по странният начин Напълно логично. Няма да влизам в подробности за филма. Сюжетът се върти около една епидемия, която докарва ада на земята. Хората постепенно загубват всичките си сетива. Оказва се, че има по - страшни неща от смъртта. Не знам защо, но този ме потресе много повече, отколкото всички други филми с масова смърт, които съм гледала. Някак перспективата да си жив, но да не виждаш, да не чуваш и да не усещаш мирис и вкус, ми изглежда много по - ужасна от самата смърт. Това би бил непоносим живот, това би бил душевен край.

След филма се замислих, за нещата които пропускаме или смятаме за даденост. За елементарни и дребни неща, които осмислят живота ни, без обаче да съзнаваме това. Представете си живот, без да можете да усетите уханието на кафето рано сутрин или мириса на пролет, която обхваща земята през април. Или пък кекса на мама, който се пече в фурната. Ами ако не усещате вкуса на храната, която ядете. Яденето само по себе си, не е начин само да задоволите нуждата на организма от вещества. То е удоволствие. Дали ще ни се яде, ако не усещаме вкуса?
Представихте ли си този свят?! Вижда ви се смразяващ нали?!
А сега си представете, да не можете да чувате. Не само ежедневните звуци. Дори и те, елементарните, като звука на будилника или като звънеца на врата, правят живота ни пълен. Ами музиката?!

Какво би станало, ако не можете да слушате музика?!

Но най – страшното е, човек да загуби зрението си. Света за него става черен. Няма вече красиви гледки, няма ги очите на любимият човек или топлата усмивка на приятел. Тези неща просто изчезват.
След като ви обрисувах тези страшни картини, се замислете, че има хора, които сега живеят без някои от тези усещания. Без да е дошъл края на света или някоя епидемия. Това е тяхното ежедневие и се справят. Те може да не виждат или да не чуват, но разбират света много по – добре от нас. Те не оставят живота им да мине покрай тях и наистина го ценят. Тъжната истина е, че човек оценява нещо чак след като го загуби. Защо трябва да е така? Защо не се радваме всеки ден на живота?
В момента, в който разберем това и заживеем всеки ден, като за последно, ние наистина ще прогледнем. Защото сега сме слепи и глухи.

Възхищам се на хората с ужасни физически недъзи, които успяват да продължат живота си и се справят с него. И със сигурност го изживяват много по – пълноценно от здравите хора.
Защо трябва да ни сподели нещастие, за да променим мисленето си и да заобичаме живота, вместо само да се оплакваме за дребните проблеми ?!
Защо само съществуваме, а не живеем?!
Въпросите са много, но отговори нека всека намери сам за себе си!!!

Въпреки целият негативизъм, които излях в тази публикация,  искам да завърша с нещо хубаво. А има ли нещо по – хубаво от любовта?! Когато, човек е влюбен започва да  забелязва и малките неща.  Любовта ни прави по – добри.

ПРОСТО СЕ ОБИЧАЙТЕ!!!

" Enjoy the little things in life, for one day you may look back and realize they were the big

things." - Robert Brault

 

ГЕРГАНА НИКОЛОВА