Златното четвърто място

 

Стана традиция всяка година да пиша мнението си на тема волейбол. Това ме радва. Показва, че лятото е дало причина да искам да изкажа моята гледна точка. След миналогодишните скандали и емоции, ние феновете се нуждаехме от едно прекрасно и спокойно волейболни лято и мисля, че го получихме. Разбира се, сезона още не е свършил и момчетата има още много неща, които да ни покажат, но след края на лига 2013 определено има какво да се каже. Започвам подред.

Всеки волейболен фен познава прекрасната емоция, когато настъпи поредното лято, а с него и лигата. Така дойде и волейболен сезон 2013 г . Надеждите бяха големи, но малко хора наистина вярваха, че можем да излезем от т.н. „група на смъртта“. Всички разбира се, знаем какво направи отбора на Олимпиадата, но тогава нещата бяха изненадващо прекрасни и се съмнявахме скоро да се повторят. В предварителната група победихме отбори като Франция, Аржентина, Полша и Сащ. Последните два дори бяха финалисти в предишното издание на лигата. Отстъпихме единствено в двата мача с Бразилия и първия със Сащ. И стана това, което малко хора очакваха. Ние се класирахме за финалите. Само това вече беше успех. По време на финалната фаза успяхме да надвием отново Аржентина пред тяхната публика и мечтите изглеждаха страшно близки. Тогава се случи това, което каза Цветан Соколов. Момчетата сякаш сами не повярваха във възможностите си. Първата загуба от Италия беше тежък удар и най-вече за това, че имаше огромен шанс нещата да се развият различно. Едно разсейване в третия гейм и загубата беше факт. Късметът този път ни даде още шанс и ние все пак успяхме да се класираме в 4-ката.

Всички започнахме да мечтаем за нещо голямо, въпреки трудния съперник Бразилия. Нещата не се получиха. Може би, отговорността и напрежението в момчетата им дойде в повече и те не надвиха съперника. Не успяха и срещу Италия в малкия финал, въпреки, че там имаха много големи шансове. Накрая останахме 4-ти в лигата. И тогава  започнаха критиките. Не е лошо всеки да има градивна критика, но омразата и обиждането винаги е най-лесният път. За мен също има неща, които можеха да бъдат по – добри. Двата ни основни проблема в тази лига бяха сервиса и психиката. Но не мисля, че има нещо страшно и непоправимо.

На това 4-то място може да се погледне по два различни начина – оптимистичен и песимистичен. Ще започна с първия, защото съм склонна да се съглася повече с него. От кога да си 4-ти в света в някой спорт е провал?! В България какво предполага такова нещо да се случи?! Като си отговорите на тези въпроси ще видите, колко смешно е нещо подобно да се счита за грешка. Още едно доказателство ЗА е, че ние сме единственият отбор, който задържа мястото си за трети пореден голям турнир. Което показва, че предишните два не са били случайни, а са си нещо закономерно. Стабилни сме и много често именно нашето присъствие затвърждава една група като „група на смъртта“. Всички противници са ни неудобни, а на колко ние сме удобни? Не трябва да се подценяваме и излишно да въздигаме другите. Точно липсата на национално самочувствие е една от причините за пореден път да изпуснем медала. Сякаш не можем да повярваме, че го заслужаваме. Погледнете Полша. Там волейбола е национален спорт и има една от най-силните публики в света. Въпреки това направи една силна лига и от тогава е в дупка. На този фон средствата, които се дават в тази страна и първенството, което има, са несравними с нашите. Куба, Сърбия, Сащ и още много други страни даващи огромни пари за волейбол, не успяха да се докоснат дори до шестицата. А ние сме тръгнали да критикуваме. Нямаме право. Сега след като сме се задържали стабилно на 4-тото място, пътят нагоре ще се случи с много тренировки и развитие. Знаем, че момчетата са много млади и тепърва ще трупат опит. Просто трябва да им дадем време и доверие.

Има и друга гледна точка. Не мога да отрека, че след поредния загубен полуфинал, а след това и малък финал, има голяма доза разочарование. Остава лошият вкус от факта, че винаги не ни достига нещо малко и за десетки години имаме само 2 бронза и нито едно сребро или злато. Добри сме, но никога не достатъчно.

Няма някой, който да не го е яд. Сигурна съм, че за играчите е много по-тежко. Те знаят колко хиляди очи са вперени в тях и това прави изпусната възможност още по – трудна за преглъщане. Кое е това МАЛКО, което все не достига, те знаят най-добре. Мисля си, че не може вечно да не се получава. Един път ще се получи и щастието ще е огромно, защото ще е чакано прекалено дълго и няма да е даром. Ще е истинско. До тогава истинските фенове ще останем с отбора. Ще ставаме през нощта да ги гледаме и ще ги подкрепяме, както при победи, така и при загуби. Ще ги критикуваме понякога, но никога няма да подценяваме възможностите им и труда , който са положили. И най-важното винаги ще вярваме в тях, докато и те повярват себе си. И успехите ще дойдат сами.